Когато дъщеря ми беше на 15 години, тя беше с много дребно тяло, но също така беше бегачка и се състезаваше. Заобиколена от връстниците си в бягането на дълги разстояния, не изглеждаше с поднормено тегло. Всички винаги казваха колко страхотно изглежда и ако някога казвах, че изглежда твърде слаба, семейството и приятелите щяха да кажат, че просто има много дребна фигура. Тя се хранеше редовно и въпреки че беше доста взискателна към това, което яде, ние смятахме, че това е добре, защото това бяха „здравословни“ избори. Разбира се, здравословните избори и големият разход на енергия означаваха, че с настъпването и отминаването на пубертета теглото ѝ оставаше горе-долу същото, вместо да се увеличава, така че нямаше значителна загуба на тегло и тя все още се хранеше, така че никой не забеляза.
Когато навърши 16 години, я заведох при семейния ни общопрактикуващ лекар, защото не беше започнала менструация. Личният лекар ми каза, че дъщеря ми вероятно няма цикъл поради ниското си тегло и това е често срещано при бегачите. Казаха ми да не се притеснявам, стига да има цикъл през следващите няколко години, ще бъде добре, елате отново, когато стане на 17.
Така че на 17 я заведох отново при личния лекар. Казаха ми, че аменореята, причинена от ниско тегло, е диагноза на изключване, така че трябваше да проверим дали нищо друго не причинява аменореята ѝ, преди да могат да поставят тази диагноза. На този етап, за съжаление, тревожните звънци би трябвало да са ми били силно в главата, но светът на хранителните разстройства беше такъв, за който нямах познания. Направиха ни ултразвук и кръвни изследвания. Те бяха нормални, така че изчакахме да се направят последните училищни изпити, преди да проучим по-нататък.
Когато дъщеря ми беше почти на 18, ни насочиха към ендокринолог и на дъщеря ми ѝ бяха направени повече кръвни изследвания, отколкото някога съм знаела, че съществуват, бяха изследвани за всяко възможно разстройство и дори ѝ направиха ядрено-магнитен резонанс, за да изключат тумор на хипофизата – всички бяха нормални.
При последното ни посещение при ендокринолога, за да обсъдим резултатите от теста, той ни каза, че причината дъщеря ми никога да не е имала цикъл е, че е състезателка на дълги разстояния и тялото ѝ реагира сякаш бяга от гладуващ лъв – точните му думи. Затова просто го попитах дали това означава, че просто трябва да тича по-малко и да яде повече? Той погледна дъщеря ми и каза, че не изглежда с поднормено тегло, за да е бегачка на дълги разстояния (никога не я беше теглил). След това попита дъщеря ми, отново с точните му думи, ти не искаш да качва килограми, трябва да си лека, за да тичаш, нали? Разбира се, тя каза, че не иска да качва килограми. Затова ѝ предписа хапче, за да види дали това може да предизвика менструация.
Минаха още 6 месеца, преди да бъде диагностицирано хранително разстройство, благодарение на спортен лекар, който лекуваше дъщеря ми от контузия и ни предупреди за проблема. След това нещата се влошиха и на всички стана ясно, че има сериозен проблем. Сега вече медицински специалисти ми казаха, че тя има хранително разстройство и трябваше да го приема много сериозно поради високата заболеваемост. Влакчето на ужасите беше започнало – психолози, психиатри, диетолози, лекарства (много лекарства), психиатрична болница, семейна практика и т.н. Светът ми се преобърна. Мислех си, че може да я загубим няколко пъти; както всички знаете, това е ужасяващо.
Дъщеря ми вече е възстановила теглото си (все още не е напълно възстановена, но се чувства добре) и не е дребничка, никога не е трябвало да бъде толкова дребна. Всъщност тя порасна с 3 см и си вдигна с един номер обувките след 19-ия си рожден ден, така че растежът ѝ на практика беше забавен от хранителното ѝ разстройство.
За съжаление, тогава бях наивна и нямах представа какво ни очаква. Минаха почти 4 години от този преглед при ендокринолога и ми се искаше да имах знанията, които имам сега. В ретроспекция, когато дъщеря ми беше на 16 и започнах разговора с личния лекар, тревожните камбани трябваше да са се появили в главата на личния лекар – трябваше да се направи оценка за
хранително разстройство още тогава, вместо насочване към специалисти и скъпи и времеемки изследвания. Може би първоначалният съвет трябваше да бъде увеличаване на приема на храна и намаляване на физическата активност. Мисля, че можехме да открием хранителното разстройство рано, преди да са минали 2-3 години, за да се прояви наистина. Може би тя дори не е имала хранително разстройство в началото, но оценката на хранителното разстройство щеше да подчертае, че дъщеря ми има толкова много рискови фактори за личността, свързани с хранителни разстройства, и тези рискови фактори, в комбинация със спорт, за който е известно, че има високи нива на хранителни разстройства, щяха да означават, че трябва наистина да я наблюдаваме отблизо и евентуално да насърчаваме други спортове и дейности. Можехме да спрем хранителното разстройство още от самото начало и да работим върху превенцията, а не върху лечението.
Оригинална статия: https://feast-ed.org/how-an-eating-disorder-can-sneak-in-the-door-
prevention-rather-than-cure/
1.За безплатна консултация при хранително нарушение (ХН) или проблемно хранене за вас или ваш близък: ТУК!
2.За достъп до безплатни ресурси за лично засегнати лица с ХН или проблемно хранене: ТУК!
3.За професионално заинтересовани или студенти: ТУК!
4.За родители или близки на засегнати от ХН: ТУК!
5.За да научите за Ръководство за подкрепа при хранителни нарушения (ХН) + Мини ръководството за подкрепа при хранене при ХН: ТУК
