Все още редактирам секцията с блогове на уебсайта на FEAST, дори след като поех ролята на изпълнителен директор, защото това е моята страст и не искам да се отказвам от нея. Вълнувам се, когато виждам уебсайта на FEAST, изпълнен със собствено съдържание, богато на житейски опит, мъдрост, (супер)човешка сила и устойчивост, послания за възстановяване и съвременни научни данни.
Има моменти, когато публикувам публикация в блог, знаейки, че може да е спорна. Вярвам, че когато хората се уважават взаимно, споровете могат да бъдат продуктивни. Приветствам активните дискусии по въпроси, които пораждат противоречия, защото смятам, че получаваме ценна перспектива и по-задълбочени знания, като се вслушваме в гледните точки на другия, особено когато те са повлияни от житейския опит.
Знаех, че когато публикувам материал, включващ статия за мотивацията, която играе роля във възстановяването, някои родители ще я сметнат за проблематична, докато други щяха да се припознаят в нея. За мен това е напълно логично.
Всички ние сме на различни места по пътя си. Родител, чието дете е засегнато от хранително разстройство в продължение на 14 години, няма да има същата перспектива за лечението и възстановяването като човек, чието дете е засегнато от хранително разстройство в продължение на 14 месеца. Не става въпрос за правилно или грешно; тук няма черно или бяло. Всеки има своя собствена истина, свой собствен път и свое собствено заслужено право на собствени мисли и идеи за хранителните разстройства. FEAST е свързан със свободния обмен на различните ни житейски преживявания; чрез споделянето на този житейски опит, ние си помагаме, насочваме, информираме и подкрепяме взаимно. Неизбежно е обаче житейските ни преживявания да се сблъскат – и това е нормално!
Открих, че понякога моят собствен житейски опит се сблъсква сам със себе си. Ето един перфектен пример.
Когато дъщеря ми за първи път разви хранително разстройство на 14-годишна възраст, тя беше напълно немотивирана да се възстанови. Дъщеря ми беше доста доволна от хранителното си разстройство и много искаше да го запази. Тази липса на мотивация попречи на ефикасността на екипа, който я лекуваше. Те сякаш смятаха, че дъщеря ми трябва да бъде доброволно включена в лечението; и когато лечението се провали, обвиниха го в липсата на мотивация на дъщеря ми да се възстанови. Казаха, че дъщеря ми трябва да е съгласна с лечението и да работи за собственото си възстановяване; в противен случай няма да се получи.
Мисля, че тяхното отношение и погрешен подход бяха далеч по-голям проблем от липсата на мотивация на дъщеря ми. Дъщеря ми беше на 14 години и страдаше от тежко хранително разстройство. Тя нямаше способността да бъде мотивирана и е трагично, че екипът, който я лекуваше, разбираше толкова малко за хранителните разстройства, че нямаха никаква представа защо на дъщеря ми ѝ липсва мотивация. Опитваха се да използват психотерапия върху тийнейджърка с изгладнял мозък, а тя не получаваше напредък. Казаха ни, че докато дъщеря ни не развие мотивация да се възстанови, няма какво наистина да направят, за да ѝ помогнат. Това е последното нещо, което всеки родител иска да чуе; посланието, което получихме, беше, че щом мотивацията не е на хоризонта, няма и възстановяване. Какво трябваше да направим? Не можеш да налагаш мотивация на друг човек.
Според мен, едно от най-големите предимства на хранителното поведение е, че мотивацията за възстановяване не е задължителна, нито пък желанието за участие в психотерапия. Всъщност, доколкото разбирам, това дори не се очаква. За съжаление, не знаехме за теорията за хранителното поведение по време на началните етапи на хранителното разстройство на дъщеря ни. Бяхме убедени, че няма надежда за възстановяване за дъщеря ни, а хранителното разстройство на дъщеря ни беше подкрепено от победата на „неуспешната“ терапия. Беше разочароващо, ужасяващо и обезсърчително.
Въз основа на моя опит, имам силни чувства относно това колко вредно може да бъде, когато мотивацията за възстановяване се определя като изискване при лечението. И ако ме попитате дали някой в ранен етап от своето хранително разстройство се нуждае от мотивация, за да се възстанови, моят личен отговор би бил категорично „не“. Много семейства в нашата общност са доказали, че мотивацията не е изискване. Тези семейства са се фокусирали изключително върху храненето и възстановяването на теглото, а децата им са се възстановили напълно. Мотивацията не е била част от уравнението.
Въпреки това, аз вярвам, че може да има разлика между някой в ранните стадии на хранително разстройство и някой с трайно хранително разстройство. Когато говорим за някой, който има хранително разстройство повече от десетилетие, както дъщеря ми (и както авторът на публикацията), мисля, че мотивацията може да играе и играе роля във възстановяването на някои хора.
Когато дъщеря ми беше в началото на 20-те си години и мозъкът ѝ беше по-зрял, тя разви мотивация – твърдеше, че не иска да се възстанови, но иска да избие хранителното разстройство от главата си, за да може да си върне живота и да продължи напред. Тя използва тази мотивация, за да остане жива и да се бори със силното влечение към самоубийството, което съпътстваше хранителното ѝ разстройство. В крайна сметка дъщеря ми не се възстанови, но тези допълнителни години живот, които имаше, бяха значими и смислени. Тя нямаше да оцелее толкова дълго без мотивация.
Част от лечението на тежки и трайни хранителни разстройства всъщност е точно обратното на „животът спира, докато не се нахраниш“, защото е изключително важно човек с трайно хранително разстройство да остане свързан с хората и нещата, които му дават мотивация да бъде здрав. Животът трябва да продължава, доколкото е възможно. Не казвам, че хората с трайни хранителни разстройства не трябва да получават пълноценно хранене, казвам, че нагласите, свързани с лечението им, са различни.
Така че виждам мотивацията от две напълно различни гледни точки. Аз бях майката, на която беше казано, че дъщеря ѝ не може да бъде успешно лекувана без мотивация за възстановяване, и аз бях майката, която видя колко важен фактор е мотивацията в борбата на дъщеря ми да продължи напред и да остави хранителното си разстройство зад гърба си. Стигнах до разбирането, че къде се намирате в пътуването на детето си, силно влияе върху призмата, през която гледате на толкова много неща, и че има легитимност във всички перспективи, повлияни от житейския опит, дори и тези, с които лично не съм съгласна.
Във FEAST трябва да сме тук за всички родители. Мисля, че един от най-добрите начини да направим това е да осъзнаем, че различните гледни точки идват с различни мнения и различни подходи. Във FEAST ние ценим и уважаваме всички тях.
3 август 2021 г.
От Джуди Красна, изпълнителен директор на FEAST
Оригинална статия: https://feast-ed.org/perspective/
Ако проявявате личен, професионален или родителски интерес, полезни може да ви бъдат ресурсите в 3 категории, по-долу:
За лично заинтересованите:
Безплатно консултиране за засегнати и родители и
Включване в нова дигитално терапия с професионална подкрепа
При професионален интерес;
Гледане на Практичен безплатен уебинар и
Международна акредитирани обучения за консултиране в сферата
При родителски интерес:
Ръководство за подкрепа и подкрепа при хранене и
