Представете си, че се събуждате в чуждо тяло. Всяка стъпка ви се струва разпокъсана, тромава. Начинът, по който дрехите ви падат по торса ви, изглежда неправилно и всеки път, когато зърнете себе си в огледалото, сълзи се стичат в ъгълчетата на очите ви, защото нямате представа какво гледате. Така се чувствах, когато се върнах от 6-месечния си престой в стационарно заведение, където тялото ми претърпя големи физиологични промени; вече не познавах тялото си. То беше усмирителна риза, в която бях прокълната да ходя и всеки контрол, който имах върху външния му вид, беше в тираничните ръце на лекарите, които се опитваха да поддържат сърцето ми да бие. Тази година и половина след престоя ми в болница беше най-трудната, през която някога бях преминала, дори по- трудна от стационарното лечение, защото въпреки че изпитвах пълно и абсолютно отвращение към тялото си, трябваше да се ориентирам в лабиринта на държавната гимназия и да се изправя пред питащите погледи на връстниците си.
Трябваше да се върна към ученето си, да се науча отново как да общувам извън медицинската обстановка и да преживея бурята от сблъсък на мисли, емоции и желания, вихрушки в ума ми. Не беше лесно и именно през това време се сблъсках с едни от най-мрачните си дни.
По време на този етап от възстановяването ми, единственият начин да се задържа на повърхността сред бурята беше да се вцепеня от новите усещания, преминаващи през ума и тялото ми. Това не беше нова тактика за някой, който години наред е игнорирал сигналите на тялото си от страх от промяна; знаех обаче, че вече не мога да се върна към стария си порок – ограничаване и свръхкомпенсиране чрез упражнения. Знаех къде ще ме отведе този път и въпреки че бях объркана и изпитвах болка, бях сигурна, че няма да се върна в стационара. Този стремеж да продължа напред по пътя на възстановяването, докато едновременно с това притъпявам писъците на ужаса в ума си за тялото, което сега обитавах, ми помогна да се измъкна от най-мрачните дни, но научих, че се нуждая от нови умения.
Въпреки че винаги съм презирала училището си и съм се чувствала невидима, докато съм вървяла по коридорите, препълнени с 3000 ученици, открих, че повече умствена и физическа енергия ми дава повишена способност да общувам и да укрепвам кръга си от познати. Срещнах няколко приятели и за първи път научих повече за сексуалността си, докато се занимавах с въпроси за моята идентичност с приятели, които се интересуваха и искаха да научат за това, през което бях преминала. Най-важното нещо, което ми помогна през най-трудния период от живота ми, беше силата да говоря с нови хора, да изграждам нови взаимоотношения и да преоткрия коя съм, като поемам социални рискове. Докато в разгара на разстройството си бях прекъснала напълно връзките си с по-голямата си общност от приятели, по време на възстановяването научих, че не мога да съществувам сама и че се нуждая от подкрепата на други хора, както и от трудностите, които идват с навигирането в отношенията. Пренаучаването как да общувам ми даде нещо друго, върху което да се съсредоточа, освен храната или тялото си, и въпреки че се страхувах, че хората ще бъдат също толкова отвратени от тялото ми, колкото и аз, открих, че никой не коментира променения ми външен вид. Създаването на общност от приятели, които обичах и на които имах доверие, беше умение номер едно за възстановяване, а наличието на приятели, на които да се опра и с които да говоря, когато нещата ставаха трудни, ме подкрепяха през по- мрачните дни.

30 януари 2023 г.

От Джози Браун

Оригинална статия: https://feast-ed.org/post-recovery-struggles-and-you-may-ask-
yourself-how-did-i-get-here/

1.За безплатна консултация при хранително нарушение (ХН) или проблемно хранене за вас или ваш близък: ТУК!

2.За достъп до безплатни ресурси за лично засегнати лица с ХН или проблемно хранене: ТУК!

3.За професионално заинтересовани или студенти: ТУК! 

4.За родители или близки на засегнати от ХН: ТУК! 

5.За да научите за Ръководство за подкрепа при хранителни нарушения (ХН) + Мини ръководството за подкрепа при хранене при ХН: ТУК