Преди няколко дни седнах с майка ми и ѝ зададох въпрос, който не бях задавала преди, поне не директно.
„Какъв вид помощ търсехте, когато ми поставиха диагнозата за първи път?“
Исках да разбера като възрастен, клиницист, работещ с хора, възстановяващи се от хранителни разстройства, и някой, който е намерил пътя си от другата страна на анорексията. Исках да разбера какво търси тя, не само за мен, но и за себе си.
На какво се надяваше, от какво се нуждаеше и какво никога не намери.
Исках да мога да предложа повече на разочарованите, съкрушени и объркани родители, които ми изпращат имейли и съобщения ежедневно. Родителите, които са виждали детето си да се бори, често в продължение на години, постигайки малък или никакъв напредък в лечението, което са препоръчали. Родителите, които търсят нещо различно в съвсем реалното лице на загубата на надежда.
Родителите, които биха дали всичко, за да видят детето си да намира изход от всепоглъщащия свят на хранителното разстройство.
Отговорите на майка ми кацнаха дълбоко в гърдите ми. Не бяха клинични или сложни. Бяха прости, сурови и честни.

Ето какво каза тя:

Всичко позитивно
Първото нещо, което излезе от устата ѝ, беше:
„Честно казано, бих дала всичко, за да може някой просто да каже нещо позитивно.“
Тя нямаше предвид фалшива надежда или захаросано преувеличаване. Имаше предвид възможност. Шансът нещата наистина да се подобрят. Че аз мога да се оправя.
Вместо това, тя беше посрещната с въздишки, свиване на рамене и професионалисти, които нежно, или не толкова нежно, ме поставиха в „твърде трудни“ категории. Мнозина просто казаха, че не могат да работят с мен. И сега, поглеждайки назад със знанията, които имам, всъщност разбирам. Ако някой няма уменията, капацитета или обучението, за да подкрепи някого във възстановяването от анорексия, не бих искала да „опита“. Този вид предположения могат да донесат повече вреда, отколкото полза.
Но за моите родители, в онези ранни дни, това разграничение не беше ясно.
Всичко, което чувстваха, беше, че никой няма да помогне и те се давеха. Още по-лошо, част от помощта, която получиха, беше толкова наситена с безнадеждност, че остави белези, които се отразиха далеч в бъдещето ни. Думи като:
„Това е нещо, с което тя ще трябва да се справя до края на живота си.“
„Трябва да се подготвите за това, че нещата ще се влошат, защото е малко вероятно да се подобрят.“ „Не можете да накарате някого да иска да се възстанови.“
Имаше много малка, ако изобщо имаше такава, вяра във възможното възстановяване. Нямаше никой, който да казва: „Не сте сами. Други са били тук. Има начин да се справите с това.“
Но сега знам друго. Аз съм това доказателство. И не съм единствената. Срещала съм много хора, които са се възстановили от хранителни разстройства и са продължили да живеят живот напълно свободни от болестта. „Все още тренира тайно.“
„Теглото ѝ не се е променило.“
„Това вреди на сърцето ѝ, костите ѝ, мозъка ѝ…“
Но нямаше план. Нямаше сътрудничество. Нямаше движение напред. Просто повтаряне на едни и същи страхове и проблеми. В продължение на петнадесет години.
Мама каза, че това, което тя и моето семейство искаха най-много, беше насоки, а не само предупреждения.
Те вече знаеха, че нещата са лоши, вече знаеха всички начини, по които си вредих, защото истината е, че и те го преживяваха.
Това, от което се нуждаеха, беше помощ, за да ни измъкнат от това…

От Бони Килип, диетолог (APD) и клиничен хипнотерапевт

Бележка на редактора: F.E.A.S.T. разполага с много ресурси за обучение, насочване и подкрепа на родители като майката на автора; те могат да бъдат намерени на нашия уебсайт.
Оригинална статия: https://feast-ed.org/a-conversation-with-my-mum/